Ярослава Павлова: Снима ми се в киното!

Актьорите не сме маймуни, които правят смешки

Тя умее да отстреля с пушка всеки, хвърлил око на вкусен деликатес или може като перфектна домакиня да даде ценен съвет за най-чисто пране в някои реклами. Амбициозна е в сериала „Столичани в повече“, снимала се е и в „Аламинут“, както и в „Умно село“. Тя е и красавицата от клипа на „Остава“ – „Шоколад“. Но най-сигурна като че ли се чувства на сцената, където получава и „Икар“ за поддържаща женска роля през 2008 г. за спектакъла на Биляна Петрова „Заболяване на младостта“. Ярослава Павлова е част от трупата на Младежки театър, която усеща като семейство. Може да я видим в постановките „Господин Балкански“, „Приказка за Рицаря без Кон“, „Летище“, „Спящата красавица“, „Карлсон, който живее на покрива“, „Някои го предпочитат“, „Пинокио“, „Пилето“ и„Кухнята“.

Смеят ли се хората на днешния Бай Ганьо?

Има много смешни моменти, но човек е смешен, защото е наивен и вярва в това, което прави. Влязох в постановката след като бяха изиграни над 60 представления. Отношението ми към байганьовците се промени след като станах част от постановката. Сега като че ли го оправдавам. Той е селянин, който прави неприлични и невъзпитани неща, но всъщност преследва целите си. Нима всеки един от нас не е такъв – поставяме си мечтите и се борим за тях. Естествено, не подминавам и „Байганьовщината“ като лошо качество. Виждам я в почти всичко, което се случва в държавата. Тези на високите постове са лошите байганьовци, а ние търсим изкуплението в един образ, който е просто неудовлетворен, тъжен герой.

От Бай Ганьо ще те препратя към рицарството. Участваш в постановката на Марта Гушньовска „Приказка за Рицаря без Кон“.

Това е прекрасна история за малките зрители. Режисьорката Елжбиета Ейсимонт прави бързо, спретнато, забавно и малко тъжно представление, както казва Митко Шишков-син, който написа и музиката. И в него, подобно на „Господин Балкански“ се стараем да сме весели, но се сблъскваме постоянно с реалността, която бая ни натъжава. Докато сме в театъра, цветовете около нас са шарени, карат ни да летим, а като свърши представлението, животът ни оцветява в по-тъмни краски.

У човека, освен весело, винаги има и по нещо тъжно. Може би не е зле да свикнем и с тази си страна.

Имала съм различни периоди в живота си. Смятала съм, че тъгата е нещо много лошо, че не е добре да си тъжен и самотен. След това преоткрих самотата и тъгата, като момент, в който осъзнаваш, че нещо ти се случва. Приемаш го, преживяваш го и това е стъпало да продължиш напред. Навремето Краси Ранков ни казваше, че всеки ритник отзад е крачка напред. Именно ударите и плесниците в живота ти помагат да си направиш изводите, но се получава само ако имаш съзнанието за това. Инак историята се повтаря.

Имаш син. Той гледа ли постановките, в които участваш?

Той е от децата, които израстват в театъра. Правя си майтап понякога с него, че не е случил на родители – майка актриса, баща – музикант. Но покрай това има много точно изграден критерий над постановките, които гледа. Водила съм го на спектакли и извън нашия театър и понякога ми е казвал: „Ох, това никога няма да свърши, нали?“ Всички възрастни от куртоазия ще се напънем да издържим, докато децата трудно ще ги измамиш. Спомням си, че много се развълнува след представлението на Васил Дуев „Пилето“.

Самият процес на правене на постановката премина с много любов и това се предаде и на спектакъла. Синът ми Филип дойде след финала, гушна ме и се разплака. Обясни ми колко тъжно му е станало задето птичката умира, а Сашко (Хаджиангелов) я прегръща. Аз още не си бях махнала грима. Обясних му, че това е театър и всички сме живи. Дълго време се успокоявахме. И на следващия ден го видях как си играе с две коли. Бе прегърнал едната и й обясняваше: „Това е жена ми, тя умира, аз обаче ще я сънувам и всичко ще е наред“. Стана ми мило, как едно седемгодишно дете толкова силно се вживява в нещата, с които се сблъсква. Вижда се как когато едно нещо е направено с желание, то въздейства върху хората. В изкуството не можеш да лъжеш. Зрителите са критични към това, което гледат. Има много интелигентна публика, с изградена ценностна система.

А прави ли се компромис, за да остане тази публика?

Ако говориш за халтура, не съм съгласна. Какво всъщност е това? Когато човек се е трудил е създал нещо. Може да не допада на теб, на мен, но на други да се харесва. Уважавам хората, които се занимават с каквото и да е изкуство. Те отделят от силата, енергията и времето си да направят нещо.

Едното е изкуство, другото – занаят. А понякога унизително ниската заплата може да накара някой да се занимава и с други неща?

След като един актьор завърши Академията, му трябва късмет. От една страна може да се влее в редиците на безработните. От друга – да влезе в театрите с ниските заплати. Шамарите са много. Борбата е безмилостно жестока и въпреки немотията, щом човек намира смисъл да се занимава с това, значи има нужда от собствена просвета. Мога да бъда всеки на сцената, но не и да работя нещо, което не харесвам. Защо ни карат да избираме!

Протести срещу ниското заплащане имаше, но не и от актьорското съсловие.

Нашето съсловие е на ръба да излезе на улицата и да стои там. Имахме предложение, но хора, които не се интересуват от култура с какво може да бъдат изплашени. Пука им, че няма да има представления, че децата им няма да имат отношение към изкуството. Нищо не може да ги накара да си помислят, че това е важно. А дори Чърчил бе казал, че ако се намалят разходите за култура за сметка на военния бюджет, тогава кого ще защитават военните“. Ето това е становище, да застанеш зад просветата. Запазили сме се 500 години от робството, но тогава сме вярвали в тези идеи. Вече не се учи „Даваш ли, даваш Балканджи Йово“. Кое стихотворение може да обясни толкова ясно, че човек може да даде тялото си на парчета, но не и душата и вярата си. Ние не сме продажници. Родени сме тук и трябва да се борим за това, което сме. Аз съм позитивен човек в това отношение и вярвам, че ще устоим на себе си.

На какво сте готови?

Готови сме да покажем, че така не може, не бива, че сме недооценени. Актьорите не са маймуни, на които да им натиснеш копчето, за да правят смешки на работа. Нашата професия е близка до миньорския труд. Имам приятел, който ми каза: „Не мога да повярвам що за шизофреници сте!“Това е безобразно натоварване, в което намираш друг човек в себе си, след което трябва да го изгониш. Как да обясня на детето си, че в 22.00 часа вечерта съм със зверски адреналин. Ококорена съм и не мога да заспя дълго време, въпреки умората. Не искам да звучи като оплакване. Харесвам това, което правя. В този театър сме семейство и то се бори за оцеляване, за нашата си просвета, за микроклимата, да накараме едни хора да отворят сърчицата си и да се радват или тъгуват заедно с нас. Да преживеят това, което се случва на сцената.

Кои са най-големите ти вътрешни противоречия?

Не се побирам в кожата си, когато изпадна в „Параграф 22“. Трябва да имаме чуваемост. Не може да играем толкова много представления, а парите да отиват направо в Министерството на културата. Оттам да изчислят нещо и като преценят, да чакаме една жена – чиновничка да натисне копчето и да ни преведе заплатите. Ама госпожо, която натискаш копчето, която подписваш документа да отпуснат тези смешни заплати, може би някой ден няма да имаме силата да излезем да изиграем представление, защото няма да има какво да ядем!

Не сме ли в 21-и век и не е ли нормално да не мислим дали може да се храним, а да се занимаваме с начините, които ни развиват. Да си мисля как да запиша детето си на още едно извънкласно занимание, което ще му помогне да открие себе си. И аз съм се лутала много, докато осъзная, че театърът е моят живот и искам да дам шанс и на сина ми да прецени с какво иска да се занимава.

Ако детето ти тръгне по твоя път...

Да прави каквото си иска. В момента се опитвам да го ориентирам към спорта, да има отговорност, да има хъс, да учи език. Ходи на таекуондо. Иска да свири на пиано. Ще дойде мигът, в който ще редуцира заниманията си и може да тръгне в коренно противоположна посока.

Какви са амбициите ти?

От около две години съм спряла участията си в телевизията. Снима ми се, но в киното. След като гледах „Урок“на Петър Вълчанов и Кристина Грозева, „Каръци“ на Ивайло Христов, както и „Докато Ая спеше“ на Цветодар Марков, си казвам, че има надежда, потенциал, хора. Просто трябва да ни обърнат внимание и да установят, че има смисъл. Само чрез изкуството можем да открием себе си.