Възможен ли е щастлив брак, ако няма общи интереси?

Общоприето е, че добрите отношения с партньора включват разговори по теми, които надхвърлят дискусията на ежедневието. И ако общите интереси не ни обвързват, тогава как ще създадем връзка, в която ще се разбираме и приемаме взаимно?

Често попадаме в капана на стереотипа – ако няма за какво да си говорим, започваме да се съмняваме – това ли е човекът за нас?

С моя съпруг имаме различни интереси. Той е любител на тениса, а аз съм безразлична към спорта. Обичам книги за архитектура, партньорът ми не се интересува от тях, разказва терапевтът Наталия Арбашева пред psychologies.

Не считам наличието на общи интереси като ключ към успешния брак, а тяхното отсъствие като показател, че „семейната лодка се е разбила в ежедневието“.

Много ми е удобно да бъда със съпруга си и мога уверено да кажа, че щастието и комфортът в брака се основават на неуловими неща, понякога разбираеми само за самите партньори. Основното е, че сме в хармония със себе си и се чувстваме добре заедно. А фактът, че говорим толкова малко едновременно, ми се струва напълно нормален.

Общоприето е, че на основата на любовта, съпричастността и взаимното доверие се изгражда стабилен и пълноценен съюз.
Партньорите в него са в състояние да говорят, разбират и вземат предвид в ежедневието какво научават за другия. Но я има и обратната страна: автономност, зачитане на границите, сигурност на личното пространство. И щастлив брак е възможен с хармонично съотношение на тези две страни.

В брака е важен балансът на отношенията и индивидуалността. В същото време с времето неизбежно възникват конфликти. Например, с появата на детето – съпругът иска да излезе, а бременната или кърмещата съпруга иска той да е до нея.

Балансът на отношенията е уникален за всяка двойка.

Въпросът не е в количеството прекарано време заедно, а в качеството му

В много семейства има недостиг на лично пространство, а това е важно и за двамата съпрузи. В противен случай това може да доведе до конфликти. Често се случва единият да се нуждае от повече разговори, съвместни дейности, а другият се стреми към по-голяма независимост.

Въпросът обаче не е в количеството време, прекарано заедно, а в неговото качество.

Спокойно ли реагирате на увеличаване на разстоянието или възниква безпокойство, недоверие, чувство на самота и изоставяне? Може ли единият да предложи да сподели впечатленията си и да поиска внимание, а другият да се съгласи на това или най-важното – може ли да откаже? Достатъчно свобода ли давате на партньора си или го „задушавате“?

Няма абсолютна стойност за оценка във въпроса за близостта. Понякога е полезно да си задавате подобни въпроси, за да изградите по-ефективна семейна система, в която всички са доволни.